Защо една рок банда вярва в чудеса

Имаме новина! Преди броени дни Good Music Society получи от полицията половината от откраднатото през март оборудване.

Обратно при нас са:

– китарата Takamine на Ачко

– моята 12-струнна Richwood

– ефектът за китара VOX LE

– легендарната китарна глава на Васето Fender Baseman ’72

Ако не вярвахме, щях да кажа “Направо не можахме да повярваме”.

Сигурно се чудите каква е историята. Ами заради истории като тази рок бандите започват да вярват в чудеса.

В края на месец май, след като вече бяхме възстановили голяма част от оборудването си с помощта на вас, нашите скъпи приятели, ми се обади човек от Габрово. Той каза, че е видял нашите инструменти (част от тях) обявени в сайт за продажби.

Веднага влязох в сайта и видях наснимани нашите инструменти и оборудване. Четирите неща, описани по-горе, на обща стойност над 5 000 лв, бяха пуснати от гениалния прекупвач за общо 500 лв.

Това е и причината човекът от Габрово да се усъмни в произхода им и да потърси информация за крадени инструменти. Което му търсене веднага го е отвело до този блог, където през март още чинно бях описал какво ни липсва.

И вместо да си замълчи и да купи оборудването за себе си, в продължение на няколко дни той издирва наш телефонен номер. Междувременно обаче прекупвачът (ще го оставим в тайна до края на разследването) му казва, че ще ги продаде на друг, ако той не ги иска. При което страхотният човек от Габрово ги поръчва (и него го оставяме в тайна, което може би го превръща в почти ангел), сигнализира на полицията там и когато инструментите пристигат, веднага биват запорирани.

След което успява да се свърже с нас, ние с полицията в София и така нататък по трасето.

Когато инструментите пристигнаха в София, от полицията ни казаха, че има опция да бъдат задържани за веществено доказателство в продължение на много месеци, дори години – в зависимост от делото. Въпреки това само след 3 месеца ние ги държим в ръцете си, защото и двамата извършители на кражбата са заловени и срещу тях ще бъдат повдигнати обвинения.

Което на практика означава, че можем да получим обратно и пултовете и микрофоните, ако те си признаят.

Но най-важното, което ще получим, е, че справедливостта ще възтържествува, което в наше време си е чудо само по себе си – не смятате ли?

За да е всичко справедливо, ще кажем, че когато дойде новината за намирането на инструментите в края на май, кампанията за набиране на средства беше вече приключила. И благодарение на вашата щедрост ние бяхме възстановили почти всичко от открадното само за няколко седмици (което без съмнение е още една от причините да сме рок банда, която вярва в чудеса).

Сега с намирането на инструментите на практика се оказа, че имаме повече техника отколкото преди кражбата.

Осъзнавам, че всички, които са ни подкрепили, са го направили с чисто сърце и заради голямата си любов към нас и това, което правим. Но се чувствам и задължен да кажа, че ако има някой, който чувства, че с оглед на намирането на инструментите би бил по-щастлив, ако му върнем парите – ние ще се опитаме да го направим във възможно най-кратки срокове. Просто ни дайте сигнал.

Благодарим на всички вас, обществото на добрата музика, за това, че сте до нас!

И съвсем скоро ще ви каним на концерт!

 

Advertisements

Едно ново начало и едно славно минало

Не знам за вас, но за мен годината не започва през януари, а през септември. Причината може би се крие във факта, че в последните години все през септември си сменям работата и започвам нещо чисто ново.

Този септември не е изключение.

След три години служба в Национална мрежа за децата дойде време за ново начало.

Но преди това ми се ще да отделя минутка на наистина славното близко минало.

През последните три години в детската мрежа научих повече, отколкото във всяка своя друга работа – и то не само в професионално, но и в чисто човешко отношение. Запознах се с десетки, дори стотици хора (в Мрежата членуват 106 организации, така че не преувеличавам), чиято мисия са децата и семействата. И с ръка на сърцето мога да кажа, че всеки нов човек ме обогатяваше безкрайно много.

Не мога да се оплача и от интересни теми:

Още с влизането в НМД започнах ударно – директно седнах в стола на Бойко Борисов. И да, той ме покани. Съвсем не се шегувам – една от първите ми задачи беше да представим на премиера независим доклад за живота на децата у нас. Срещата беше в кабинета му, а столовете около кръглата маса – с един по-малко от хората в стаята. Аз разбира се като добре възпитан, бях пуснал всички преди себе си и се оказах в странната позиция да съм прав в ъгъла на премиерския кабинет. Бойко, седнал начело на масата, веднага съзря тази несправедливост и ме попита там ли възнамерявам да стоя през цялото време. Аз се усмихнах и уточних, че не ми се иска, но не виждам други опции. Тогава той посочи с пурата (пушеше огромна пура по време на цялата среща с детските организации) празното премиерско кресло под герба, между знамената, зад огромното бюро. И каза:

– Седни там, бе, аз и без това не го харесвам.

Така любезно поканен, как да не се отзовеш. Седнах си кротко под герба и накрая на срещата си казах, че не е толкова зле да си премиер – ега ти удобния стол…

След този летящ старт в сектора на детските права, директно се гмурнах в борбата срещу участието на деца в риалити формата “Биг Брадър Фемили”. Макар и безмилостно жестока (да организираш 11 пресконференции в 11 града, ама в един и същи ден как ви звучи), тя завърши добре. Въпреки че деца все пак влязоха в предаването, поради нашите усилия Народното събрание прие поправка в Закона за радио и телевизия, с която регламентира по-добре участието на деца в телевизионни формати. А после СЕМ и ДАЗД разработиха подробни критерии за оценка на съдържанието за деца и включването им в телевизионни предавания.

После за разкош се оказа, че българските ученици не ходят редовно до тоалетната в училище. А това крие сериозни рискове за тяхното здраве. И напук на всички гласове, че това не е най-важният проблем на българското образование, се заех с тази… понамирисваща тема. След големия шум и голямото клякане Министерство на здравеопазването обеща да допълни наредбата за училищните санитарни възли с изискване за задължителна топла вода, тоалетна хартия и сапун в училищните тоалетни. Но се оказа, че май са твърде революционни тия промени за родното училище, защото още чакаме промените в наредбата да бъдат одобрени. На TEDxSofia говорих по темата – хвърлете му едно око, ако и вие се чудите възможно ли е да мислиш за математика, когато ти се ака вече половин ден.

Някъде по пътя си в НМД се боричках с медиите да пишат по-внимателно за децата (и ако обичат без снимки на детски трупове на първа страница); организирах награди за детски права, които се казват Златна ябълка, а пък на победителите се връчва шоколадова статуетка; станах революционер, водещ десетки млади хора в опитите им да кажат на възрастните, че и те имат право на мнение; участвах в писането на Среден (3-) на правителството за политиката му към децата; научих сложни думи като “де-ин-сти-ту-ци-о-на-ли-за-ци-я”; попътувах бая, срещнах кого ли не и като цяло се забавлявах много.

За което, НМД, сърдечно благодаря.

Днес поемам в друга посока.

Днес е първият ми работен ден в А21 – глобална организация, бореща се срещу трафика на хора. Още със стъпването им в България миналата есен се влюбих в сърцатостта и смелостта, с които се борят със съвременното робство и несправедливост. И след като няколко месеца помагах за каузата с дребни неща, през лятото си дадох сметка, че това е, което искам да правя със живота си през следващите години.

И съм абсолютно убеден, че след време, когато дойде моментът отново да напиша публикация за някое ново начало, близкото минало, за което ще разкажа, ще е още по-славно.

The Bridge 2012: България има бъдеще

Tags

, , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Една седмица. 150 млади хора. Които не пият, а пеят. Които не пушат, а горят. И танцуват, и рисуват (с четки, с флакони, с думи…), и бийтбоксират, и рапират, и скачат на въже, и играят на народна топка, и спят на палатки до средновековна крепост, и пишат песни, и правят концерти на площади, и създават анимация, и снимат, и се къпят на вода, затоплена от слънцето, и организират хайки срещу комари, и ядат банички в полунощ, и посрещат изгрева на плажа, и после дим да ги няма.

Графити в центъра на Видин

The Bridge във Видин

Най-якият (пристрастен съм, ъф корс) младежки фестивал по изкуствата The Bridge свърши. За трета поредна година.

Защо това е добра новина? Ами по две причини.

Едно. Щом е свършил, значи е започнал. За трета поредна година. Нещо, което се роди в приятелски разговор, започна като на шега и взе, че стана от раз, продължава вече три поредни години. И честно да ви кажа след всяко следващо издание в мен се засилва едно усещане, една твърда увереност:

Заради The Bridge България има бъдеще. 

Защо? Ами защото за трета поредна година виждам как този фестивал прави на пух и прах някои от най-гадните митове за българите и отношението ни към живота:

Вече три години на The Bridge във Видни професионален екип от 40 млади и талантливи човеци (мит 1: “българите на могат да работят в екип”) влага огромно количество сили, време и енергия (мит 2: “българите са мързеливи”без никакво възнаграждение и покривайки собствените си разходи (мит 3: “българите не работят безплатно”), за да насърчи и подкрепи чрез изкуството тийнейджъри от най-забутания край на България (мит 4: “българите са егоисти, мислят само за себе си”)

Е, тогава коя е втората причина края та фестивала е добра новина?

Много просто.

Две. Щом The Bridge свършва за трета поредна година, има всички изгледи да започне и за четвърта, нали така?

The Bridge, за мен беше чест!

Ау-ау-ау!

П.С. Ако искате да разберете повече за най-якия teen фестивал за изкуствата, станете му приятел във Facebook, посетете блога, вижте видео от творческите работилници и догодина кажете на всички приятели под 20 години, че през юли най-яко е да си във Видин!

Диви Ягодини (снимки и разказ от едни три дни в Родопите)

Tags

, , , , , , , , , , , ,

– Ако сте си приготвили кошница за ягоди, по-добре я оставете в колата – тука няма да намерите.

Така ни посрещна водачът, който щеше да ни разведе из Ягодинската пещера, в която за наше разочарование (не че сме очаквали друго, но може би все пак малко се надявахме) въпреки името ягоди не растат.

Но тъй като това беше през ден втори, мисля да започна отначало.

Нали знаете, има места, за които цял живот слушаш, а никога не отиваш там. Дори и такива, които никак не са далеч.

Родопите за мен бяха такова място.

За пръв път кракът ми стъпи там, едва когато бях студент в трети курс – ходихме на надсвирването с гайди в с. Гела. Но било заради проливния дъжд, който не се спря 3 дни, било заради трудното стигане до там (черен път, кал, върволица от коли), нещо не можаха да ме омагьосат Родопите.

Едва миналата година се върнах там, този път по работа. Ако може така да се опише задачата да участвам в годишното скаутско джамбуре, което се провеждаше над село Борино. Взех Ив, отидохме, участвахме и решихме да се върнем непременно в Родопите. Защо?

Една от основните причини се казва леля Ферзие. За спретната й къща – тип семеен хотел, невероятните тиквички, произведени и сготвени от нея и загриженото, почти майчинско отношение към всеки гост разказвахме в петъчния следобед на Вико и Деси. С тях решихме да открием Родопите през уикенда и естествено първата спирка беше домът на леля Ферзие в с. Борино.

Да говориш за това е едно, да се добереш до него обаче се оказа съвсем друго. След Пазарджик пътят стана като швейцарски… ама кашкавал. А малко по натам към дупките се прибавиха и завои. За да сме честни, трябва да признаем, че в прохода след Батак дупките изчезнаха. За съжаление заедно с асфалта.

Като прибавим към това и факта, че на девойките в колата им ставаше зле от завоите, можете да се досетите защо пристигнахме в Борино в 10 вечерта. Но поне гледките си ги биваше (и не само природните).

Природата си я биваше

И момичетата си ги биваше 🙂

Както и да е, стигнахме.

Леля Ферзие ни чакаше с вечеря. Понеже Деси измрънка, че нямало от прословутите тиквички, аз опрах пешкира от милата ни домакиня, която ми се накара защо не съм я предупредил, че искаме тиквички. Но двойната свинска вратна пържола донякъде успя да компенсира липсата им.

След вечерята (огромна шопска салата, двойна свинска пържола с гъби и зеленчуци и домашна баклава)  до запалената камина на двора бързо се намъкнахме в леглата. Аз си пуснах БНТ за приспиване и след 10-тина минути се стреснах от гласа на Вико, който ми казваше да гася телевизора, ако няма да гледам руския фантастичен филм. БНТ, благодаря ти, защо ми е лексотан като си имам теб?

На сутринта като машинка се изстрелях от леглото в 9 без нещо, защото с леля Ферзие имахме уговорка – мекици в 9 часа. А не биваше да карам милата жена (и родопските й мекици) да чакат.

Закуска: две тави мекици (за 4 души), сирене, домашен мед, кана айрян. Равносметка от закуската: Мишо, който едва се качва в колата. Прости ми, разделно хранене!

С малко тъга се разделихме с леля Ферзие и Орхан (сина й) – тъга не само защото са прекрасни и грижовни хора, каквито все по рядко срещаме около себе си. А и защото си дадохме сметка с колко малко живеят тези хора. Нощувката при леля Ферзие (която всъщност има прекрасен семеен хотел с безплатен WiFi, кабелна телевизия, удивителна чистота, външна механичка с камина и пещ за агне) е 10 лв на човек. Двойната пържола струваше 4,90, а огромната салата – 2 лв. Точно колкото струваше и закуската на човек. Не знам как успяват да си покриват разходите с тези цени, но ние твърдо решихме, че ще ги подкрепим – и като се върнем пак, и като разкажем на други хора за тяхното място. Така че ако искате да прекарате прекрасен спокоен уикенд или цяла седмица в тишината на Родопите и с манджите на леля Ферзие – нейният телефон е 0887109885, ето и линк към повече информация за нейното си място.

Тръгнахме от Борино, както вече уточних – едва-едва. Остатъка от мекиците (всъщност цялата втора тава) си прибрахме за после и бръм – към Ягодинската пещера.

Там, казах си вече, с малко тъга установихме, че няма ягоди, но за сметка на това имаше стрелбище. Аз лично малко се изложих и затова няма да влизам в подробности.

Набързо забравих представянето си на стрелбището и се шмугнахме в Ягодинската пещера. Понеже не си бях взел никаква връхна дреха, директно си влязох по тениска и къси гащи. И още на входа разбрах, че или ще се движа бързо, или няма да се движа никога повече.

Бързането си имаше и плюсове – екскурзоводката като ме видя зъзнещ ми позволи да изтичам пред групата. Това от своя страна доведе до силното изкушение, бидейки сам в галериите, да наруша забраната за снимане. Не можах да му устоя – не че станаха кой знае какви снимки, но ето нещо мое от Ягодинската пещера:

Ив на моста в пещерата

Измъкнах се полужив от студ, но пък с няколко нелегални фотоса в повече. Когато другите ме догониха, ме питаха видял ли съм сталактита с форма на Гарфилд с мартеница. Определено не бях – и не съжалявам – опърпаната елха и окаляният олтар за бракосъчетания в първата зала на пещерата ми стигаха напълно.

Напред към Триград и Дяволското гърло.

Не знам какво ми стана по пътя, ама извадих фотото и снимах в движение, ей така, напосоки. Резултатът – най-отдолу в слайдшоуто от пътешествието.

Стигнахме до Дяволското гърло (ждрелото е прелестно) точно две минути преди влизането на групата. Тук вече Вико ми даде яке, защото втора пещера под 10 градуса по къси гащи щеше да ми дойде в повече. Честно казано, макар че двете са много различни една от друга, Дяволското гърло повече ми хареса – и то не само защото тук снимането беше позволено а някак цялостно – по-величествена ми се стори. Може би вродената ми неприязън към теснотия и затворени пространства ме накара да оценя огромните зали и да ги предпочета пред дългите тесни коридори на Ягодинската. Не знам, но определено гласувам за Дяволското гърло.

Входът на “Гърлото”

Голямата зала на пещерата

Орфей, разбираш ли 🙂

Малко пещерен мъх

Ив се намокри, било на пари… :))

Естественият вход на пещерата, сега го играе изход…

След като изкачихме онези двеста петдесет и не знам колко стъпала на излизане от пещерата, спряхме горе да си поемем дъх. Естественият вход, който сега го играе изход, продължаваше да изпуска пара, заради което и пещерата носи името си.

След като отблъснахме опитите на една предприемчива баба да ни “подкрепи” (разбирай натика против волята ни) с бурканче мед, заслизахме към колата. Пътьом видяхме един скален тролей и с Вико се пуснахме. Снимки няма, защото ме е срам – оплетох се във въжетата, а по средата на пътя чух Вико да крещи “Вдигни си краката-а-а!”. И докато по инерция му отговарях с “какво каза?” директно обрах върха на един бор – или той обра мен, зависи от гледната точка. Така че побързах да забравях този срамен момент и продължихме напред – разбирай, към обяда.

Той ни се случи в една хижа в околностите на Триград. Беше вкусно и… мазно. Или май беше обратното. Абсолютно всичко, дори яйцата по панагюрски, плуваше в олио. Келнерът, ба-а-авен дядо с прокъсани гащи, ни обясни, че това била родопска кухня (дори и, повтарям, яйцата по панагюрски). Ние я преглътнахме кой както успя, направихме се, че не си спомняме родопските манджи на леля Ферзие, и бегом към Широка лъка.

По път се щракнахме в Ждрелото:

В Широка лъка, след средно учтиво упътване в Информационния център, се настанихме в Згуровата къща – не лошо място, близо до центъра, на добра цена (25 лв за двойна стая), с механа и чардак, на който решихме да вечеряме.

Преди това обаче мръднахме из селото – видяхме му всичко, само до Етнографския музей не стигнахме. И то само защото вместо това избрахме да се шмугнем из калдъръмените уличките и да срещнем хора като ей тази прекрасна мила баба, която ни разказваше истории за този край както тя го помни.

Прекрасна баба от Широка лъка… “Не, не, аз съм от Гела”, поправи ме тя, и ни заразказва истории за своя край

Мотайки се из селото, установих от собствен опит още едно природно правило – не винаги онова, което изглежда страшно, е такова. И не винаги онова, което изглежда безобидно, е такова. На първото ме научи един страховито изглеждащ катър, който съвсем добродушно преживяше, докато ние треперещи го заобикаляхме по мно-о-ого тясна пътечка. А във второто се убедих, когато долупоместения глуповато изглеждащ сръндак с рязко движение на главата почти ми откъсна пръст от ръката, с която му давах храна през мрежестата ограда. Глупава работа (“неговата или твоята”, попита жена ми след моя крясък, на което й отговорих единствено с изпепеляващ поглед)!

Страшният, но добродушен катър

Гаден, гаден, гаден козелоподобен смърф!

После тръгнахме в гората, където ядохме диви ягоди и зяпахме вековните дървета – все достойни за възхита занимания.

Диви ягодини

Вековна работа

Вечерта ядохме слънчогледови семки на чардака на Згуровата къща, но бързо се преорентирахме, когато ни донесоха менюто. За съжаление и тук малко улучихме греда – пилешката пържола на Деси и гъбеният сос към нея бяха просто гумени, а под катма с шоколад готвачът разбираше дебела 2 см питка хляб, прегоряла до въглен и намазана с прозрачен слой шоколад.

Ех, лельо Ферзие, кой ни би по главата да не останем в Борино и втората вечер?!

На сутринта отказахме закуската и тръгнахме към Смолян, където в 11 часа щяхме да влезем с група в Планетариума. Като цяло нямах очаквания и може би затова преживяването не беше дотам разочароващо. Но, хора мили, живеем в 21 век, има компютри и 3D технология. Не може да използваме прожекционни апарати от 70-те и соц. сказки за еволюцията и да си мислим, че правим научен туризъм. Толкова по темата.

На връщане обядвахме в страхотно място след Чепеларе, забравих му името – Синият хан или нещо такова. Уникална храна, прекрасна обстановка – ако ви се случи да минавате от там, непременно се отбийте!

Като цяло, оценката на Родопите е 6 – заради леля Ферзие, сладкото от диви ягоди и вековните дървета става 6+. Другото няма да го помним след има-няма и месец.

Догодина пак – но основно в Борино. Мисля да си организирам “Голямото четене” – една седмица при леля Ферзие, в която само ям, спя и чета. А може и преди това да се върна – все пак е сезонът на тиквичките.

Мерси, че четохте. Ето и снимки за гледане.

This slideshow requires JavaScript.

Добра музика без пари

Опалянка и от мен! По принСип (както казва един приятел от Турция) тук не промотирам концерти на Обществото за добра музика. Обаче днес ще направя изключение по няколко причини:

.едно: Отдавна не сме свирили и сигурно сме залипсвали на някого.

.две: Ще свирим на открито и в парк, съвсем безплатно и в удобно за всички време.

.три: Страшно много ще се радваме да видим всички там!

Къде?

Пред Сфумато.

Кога?

Четвъртък, 28 юни, от 20 до 21 часа.

Защо?

Малък сезон 2012 на Сфумато

Да дойдете!

Ние ще сме там 🙂

VIP = Very IDIOTIC Person

Tags

, , , , , , , , ,

Бях част от екипа на Elevation. Беше супер яко, но няма да разказвам за това – “интернетът” е пълен със снимки на очевидци, ако не сте били там, изпуснали сте.

Входът на фестивала, където се подвизавах!

За друго ми е думата – докато бях на фестивала (падна ми се честта да съм отговорен за билетна зона), станах свидетел на няколко сцени, които ме втрещиха (но не дотам изненадаха). И до една свързани с “БГ ВИПОВЕ”.

Ситуация номер 1:

Седя си кротко и си зяпам, когато изведнъж шефката на охраната на входа вика на помощ колегите и в комплект с двама полицаи обграждат Диляна Попова и две нейни другарчета. След недълъг скандал последните се отправят обратно по пътеката към пътя за София. Впоследствие от македонската доброволка, която се разправяше с тях, разбрах, че са се опитали да си прехвърлят гривните един на друг. За тези, които не са сигурни защо това е лошо – гривна получаваш срещу валиден билет и тя трябва да остане на ръката ти до края на фестивала. Ако бъде свалена и дадена на друг, става невалидна – това е все едно да се представяш с чужда лична карта. Простичко казано – такива “трансфери” се правят от хора, които не щат да си плащат входа. Но ако бъдат заловени, биват изпращани да хващат пътя.

И почти загинах от смях, когато здравата македонка ми разказваше как точно преди да направи същото с видната манекенка, последната й е заявила: “Аз съм много известна ТВ звезда”. На което македонското момиче (което няма как да знае коя е Диляна) е отговорило простичко: “И аз. А сега се махай!”

Ситуация номер 2:

Броени минути преди старта на Сайпръс Хил на входа пристига стройна групичка от 4 знаменитости, между които Лора Караджова и рапЕрът Криско Кристо (грешката е моя, поднасям извинения на Криско, който не е бил там).  Със замах ми заявяват, че са в списъка, лично подаден от Сайпръс Хил. След като доброволците преглеждат списъка два пъти, установяваме две неща. Първо, няма списък, подаван от Сайпръс Хил и второ – понеже няма такъв, техните имена също ги няма.

Това явно не ги смути, защото заявиха, че няма как да изпуснат събитието, защото са лични приятели на групата и трябва имената да са им подадени. Аз обаче, понеже нямам лични приятели от групата, упорито настоявах, че няма как да знам дали това е истина, и няма как да ги пусна. Стигнахме до там едната знаменитост да ми тика телефон в ръката и да ми казва:

– Айде бе, ето ги, на телефона са Сайпръс Хил, говори с тях.

А аз усмихнато да му обяснявам, че ако не се обади шефът на фестивала, ако ще и Елвис да ми звънне, няма да ги пусна.

След серия неуспешни опити и 40-минутно чакане прави на входа си тръгнаха. Дано не са се опитали да прескачат оградата…

А да, впоследствие се оказа, че списък от Сайпръс Хил наистина е имало. Само че те не са знаели за това… А друга група талантливи БГ ВИПове са си го измислили и са намерили начин да го сложат на бланка с логото на изпълнителите. Но не е стигнал до нас на входа, защото колегите от фестивала са разкрили измамата навреме.

Като цяло тези преживявания затвърдиха моето усещане, че у нас VIP не значи very important person, а very IDIOTIC person. И това са хора, които нe знам на каква база (може би защото са се видели по телевизията веднъж-дваж, или са оголили каквото са могли по стените на вестникарските будки) са си въобразили, че са толкова важни, че всичко ще им се размине.

Евала на Орлин (Павлов), който дойде на входа преди концерта на Ерика Баду, удари ми една прегръдка, и като го питах дали е в гест листа, се усмихна и каза:

– А, не, с билетче съм.

И отиде да му го скъсат.

Май вече нормалното ни се струва VIP.

Но фестивалът си го биваше!

Позитивно по български!

Не съм писал от векове. Така и ще продължи до края на юни, когато приключват не един, а три проекта, по които работя успоредно. Дотогава – суша.

Днес обаче е изключение, защото дъждът и мрачнотията ме вдъхновиха.

Нали го знаете онзи стар виц – двама си седят в кръчмата и пият. Единият поглежда през прозореца и казва “Вали”, а другият само махва с ръка и отговаря “Зарежи ги бе, всички са идиоти!”.

Няма по-черноглед народ от нас. Все говорим негативно, все обясняваме как нещо (или по-скоро нищо) не може да стане. “Не” ни е любимата дума, следвана от “няма”.

Тази сутрин като погледнах през прозореца, първото, което ми дойде да кажа, беше “Уф, писна ми от тоя дъжд”.

После обаче в главата ми изведнъж изникна фразата “От плодовете на устата си човек ще се насити” (цитат от Притчите на цар Соломон). И си дадох сметка, че това в пълна сила важи за нас, българите.

Казваме, че нищо не може да се промени – следователно никога не се опитваме да променим каквото и да е, дори и нещата, които зависят от нас.

Казваме, че от тоя народ / тая държава (разбирай нашия народ и нашата държава) нищо не става – и се държим с хората и публичната собственост сякаш не ни пука за тях.

Казваме, че бизнес не може да се започне тук – и никога не го започваме.

Списъкът може да продължи безкрайно – вие си допълнете вашите неща.

Снощи бяхме на гости в офиса на един прекрасен, талантлив, млад човек. Той сякаш не вярваше, че у нас не може да се прави бизнес. Напук на това твърдение е развил чудесен бизнес, като основната част от работата му е за клиенти от САЩ и Великобритания. И го е постигнал честно, с много работа и талант.

Не се шегувам – и на мен ми беше трудно да повярвам на очите си!

Та докато гледах дъжда тая сутрин, си мислех за него. И за това, че начинът, по който говорим, е показателен за начина, по който мислим, който пък е определящ за начина, по който живеем.

И метафората на Соломон е вярна – с онова, което казваме, ще се наситим.

Затова реших да не му се впрягам и да не го обсъждам дъжда. Това му е работата – да вали. Ще си взема чадър и толкова.

Или пък още по-добре – ще се оглеждам цял ден за слънцето.

И ще внимавам какво говоря!

 

А ако познавате талантливи българи, които не харесват думичката НЕ, пишете ми за тях – искам да ги представя тук!

 

 

Христос Воскресе и на Боянския водопад

Tags

, , , , , , , , ,

Съберат ли се два-три дни без крайни срокове и безброй задачи за вършене, веднага ми идва вдъхновението – не само за писане, ами и за щуреене! И затова днес поканих 10-тина приятели да открием планинския сезон (не знам дали знаете, ама съм бил планински водач 4 години) с лека разходка на Витоша.

Маршрутът: Княжево – Копитото – Момина скала – Боянски водопад – Бояна

Основната цел беше водопадът. Има нещо, което трябва да знаете за Боянския водопад – най-красив е през април, защото е пълноводен (снеговете се топят), и през януари, защото е изцяло замръзнал.

Великден беше донесъл нов живот и на Витоша – снегът се беше стопил и беше освободил миналогодишните листа, които под тежестта му бяха образували плътна покривка, напомняща на камуфлажен килим. Навсякъде през нея си бяха пробили път сини минзухари и горски теменужки, а дърветата дори в по-високите части бяха понапъпили.

И първоначалният напън на склона под Копитото определено си струваше –  качамакът на Момина скала си е все така добър, а Боянският водопад… Той беше в пълната си прелест – от години не го бях виждал толкова пълноводен и толкова оглушително величествен.

Ето доказателство, че бях там:

А ето и още няколко снимки, да им се радвате:

И най-накрая – Христос Воскресе! Затова вземете станете от компютрите си и идете сред природата, да усетите една идея по-добре що е то възкресението!

Какво е да откраднеш инструментите на рок банда?

Трябваше по-рано да напиша тоя пост, но не сколасах, както казва баба ми, затова по-добре късно, отколкото твърде късно.

Както знаете (повечето от вас вече със сигурност знаят) неизвестни апаши откраднаха част от инструментите и по-голямата част от оборудването на Good Music Society.

Заглавието на поста ми е малко подвеждащо – звучи все едно знам какво е да откраднеш инструментите на рок банда. Не знам какво е да откраднеш, но знам какво е да ти откраднат – много е гадно!

Липсват някои уникални неща, между които на Васето Крумов усилвателя, Fender Bassman ’72, чутовно нещо, което не се произвежда от години. Както самият той твърди, това е “майката и таткото на всички съвременни усилватели”.

Няма я вече и китарата Takamine на Ачо Малешков, която в последните месеци беше станала като моя – заради нея изневерих на Fender-а си, но не съжалявах нито веднъж.

Взети са ни и не един, а два пулта, единият от които чисто нов (ааа, ще ги смачкам!) Allen&Heath, 22 канала, чисто злато!

Плюс ВСИЧКИ микрофони и ВСИЧКИ кабели!

Ние обаче решихме да не се даваме. Тия неща идват, за да ни покажат, че сме на прав път и затова продължаваме смело напред! Веднага реагирахме, направихме яка фотосесия с празни ръце и нарисувани инструменти и приканваме всички приятели да ни подкрепят. Ето я общата снимка:

Преди да ви кажа как можете да ни подкрепите, правя две уточнения в полза на коректността:

1. Не са ни откраднали всички инструменти – половината банда има инструменти. Но заради единородността на кампанията всички са снимани без инструменти.

2. Общата стойност на откраднатите неща (пълният списък е накрая на публикацията) е 13 000 лв. Въпросът е защо тогава ние правим кампания за 16 000. Отговорът е прост и честен – искаме да възстановим изгубените неща, след което да застраховаме всичко, което имаме, и с останалите пари да купим 2 яки активни колони, които ще ни позволят да свирим навсякъде без да сме вече зависими от външни фактори.

С пълна вяра в нашите приятели, решихме, че можем да сме смели – така или иначе всеки ще ни подкрепи с колкото може. Ако съберем 16 000 лв, не само ще се възстановим, а ще имаме много повече възможности да представяме добрата си музика – и обещаваме безброй безплатни улични концерти!

И така, как можете да ни подкрепите:

1. Финансово:

Банковата ни сметка: Фондация Гууд Мюзик Съсайети BG92UNCR70001520483211 / код UNCRBGSF,

PAYPAL / E-PAY: mihail@goodmusicsociety.com

2. Като разказвате за каузата:

– Станете част от Facebook групата, която създадохме в подкрепа на бандата. Поканете в нея всички свои приятели.

– Сложете общата ни снимка по-горе за глава на своя Timeline във Facebook.

– Ударете Share на този блог пост, за да го прочетат повече хора.

– Елате на следващия ни концерт (12 април, Swinging Hall, с Aftertaste). Поканете всички свои приятели там!

– Импровизирайте!

Обичаме ви и ви благодарим за подкрепата!

 

Friday Music Faces: Лия The Wild Стефанова

Tags

, , , , , , , ,

Може би този петък ще е единственият, в който ще видите музикален портрет, а не автопортрет. Причината е проста – човекът, когото ще представя, все още не може да опише с думи любимите си парчета. Затова аз ще помагам.

С нея се запознах преди почти две години в коридора на едно родилно отделение. Тя не ми обърна особено внимание, но за мен беше любов от пръв поглед. Така започна нашето приключение.

Представям ви Лия The Wild Стефанова – детето, което не спи, защото е заето да живее.

Въпреки моите усилия още от най-ранна детска възраст да я запаля по дядо й Боно (той е с една година по-възрастен от баща ми, значи верно й е дядо…), Лия си има собствен музикален вкус и не се дава лесно. Единственото нещо на U2, на което обръща някакво минимално внимание, е The Sweetest Thing – като пусна нещо друго тяхно, ме дърпа и вика “Д’уга пе’ничка”. Още едно доказателство, че за хубавите неща в живота трябва да се узрее…

Без съмнение мога да заявя, че любимата музика на Лия е съвременният western folk. Не се обърквайте от думичката “фолк” – не иде реч за гадната мазна поп-фолк-турбо-силикон-БГ чалга, а за онази вълна от акустична поп-рок музика с вплетени традиционни western мотиви (повечето българи погрешно биха ги определили като “кънтри”), която в момента залива целия свят.

В този смисъл като музикални предпочитания моята щерка е на гребена на вълната още от най-ранна възраст.

И така, ТОП 5 на Лия The Wild Стефанова:

едно

BETTY – Brooke Faser

Направо е влюбена в това парче – когато го пусна, не отлепя поглед от екрана, цветята и пеперудите, а дупето и не спира да се върти в такт.

две

SOMETHING IN THE WATER – Brooke Fraser

Изобщо новозеландката Brooke Fraser (“каката”, както я нарича Лия, когато ми обяснява какво да й пусна) държи челните места в персоналната класация на щерка ми. Големият й хит Something In The Water беше и нейн номер едно до момента, в който открихме Betty. След това стана номер две, където се намира и днес. Как го разбирам ли – ами след като чуем 10-тина пъти първата песен, казва “Д’угата пе’ничка каката”. (Вече не харесвам Brooke Fraser)

три

MISSISSIPPI ISABEL – King Charles

Оставаме в Тихия океан с австралиеца King Charles и стила Glam Folk – смес от Glam Rock и фолк музика. Както казват и по BBC – “никой всъщност не беше подготвен за тази музика”. Mississippi Isabel е най-нормалната му песен, смятайте за какво става въпрос. Но Лия не спира да подскача, а това си е нейната лична класация, аз нямам право на глас.

четири

ВОДНО КОЛЕЛО – Джендема

Според мен всичко идва от ритъма – просто щурото ми дете обича банджо акценти на второ време. “Водно колело” е песен, която слуша основно, когато е на гости при баба си в Левски (квартала, не града – но почти на същото разстояние от нас…:) ). Задължително пляска с ръце и кляка в такт докато не свърши “плочата”.

пет

ЖАБА ЖАБУРАНА – Бон Бон

Обръщение към българските детски песнички: Лия ви харесва, ама най-накрая.