Не знам за вас, но за мен годината не започва през януари, а през септември. Причината може би се крие във факта, че в последните години все през септември си сменям работата и започвам нещо чисто ново.

Този септември не е изключение.

След три години служба в Национална мрежа за децата дойде време за ново начало.

Но преди това ми се ще да отделя минутка на наистина славното близко минало.

През последните три години в детската мрежа научих повече, отколкото във всяка своя друга работа – и то не само в професионално, но и в чисто човешко отношение. Запознах се с десетки, дори стотици хора (в Мрежата членуват 106 организации, така че не преувеличавам), чиято мисия са децата и семействата. И с ръка на сърцето мога да кажа, че всеки нов човек ме обогатяваше безкрайно много.

Не мога да се оплача и от интересни теми:

Още с влизането в НМД започнах ударно – директно седнах в стола на Бойко Борисов. И да, той ме покани. Съвсем не се шегувам – една от първите ми задачи беше да представим на премиера независим доклад за живота на децата у нас. Срещата беше в кабинета му, а столовете около кръглата маса – с един по-малко от хората в стаята. Аз разбира се като добре възпитан, бях пуснал всички преди себе си и се оказах в странната позиция да съм прав в ъгъла на премиерския кабинет. Бойко, седнал начело на масата, веднага съзря тази несправедливост и ме попита там ли възнамерявам да стоя през цялото време. Аз се усмихнах и уточних, че не ми се иска, но не виждам други опции. Тогава той посочи с пурата (пушеше огромна пура по време на цялата среща с детските организации) празното премиерско кресло под герба, между знамената, зад огромното бюро. И каза:

– Седни там, бе, аз и без това не го харесвам.

Така любезно поканен, как да не се отзовеш. Седнах си кротко под герба и накрая на срещата си казах, че не е толкова зле да си премиер – ега ти удобния стол…

След този летящ старт в сектора на детските права, директно се гмурнах в борбата срещу участието на деца в риалити формата “Биг Брадър Фемили”. Макар и безмилостно жестока (да организираш 11 пресконференции в 11 града, ама в един и същи ден как ви звучи), тя завърши добре. Въпреки че деца все пак влязоха в предаването, поради нашите усилия Народното събрание прие поправка в Закона за радио и телевизия, с която регламентира по-добре участието на деца в телевизионни формати. А после СЕМ и ДАЗД разработиха подробни критерии за оценка на съдържанието за деца и включването им в телевизионни предавания.

После за разкош се оказа, че българските ученици не ходят редовно до тоалетната в училище. А това крие сериозни рискове за тяхното здраве. И напук на всички гласове, че това не е най-важният проблем на българското образование, се заех с тази… понамирисваща тема. След големия шум и голямото клякане Министерство на здравеопазването обеща да допълни наредбата за училищните санитарни възли с изискване за задължителна топла вода, тоалетна хартия и сапун в училищните тоалетни. Но се оказа, че май са твърде революционни тия промени за родното училище, защото още чакаме промените в наредбата да бъдат одобрени. На TEDxSofia говорих по темата – хвърлете му едно око, ако и вие се чудите възможно ли е да мислиш за математика, когато ти се ака вече половин ден.

Някъде по пътя си в НМД се боричках с медиите да пишат по-внимателно за децата (и ако обичат без снимки на детски трупове на първа страница); организирах награди за детски права, които се казват Златна ябълка, а пък на победителите се връчва шоколадова статуетка; станах революционер, водещ десетки млади хора в опитите им да кажат на възрастните, че и те имат право на мнение; участвах в писането на Среден (3-) на правителството за политиката му към децата; научих сложни думи като “де-ин-сти-ту-ци-о-на-ли-за-ци-я”; попътувах бая, срещнах кого ли не и като цяло се забавлявах много.

За което, НМД, сърдечно благодаря.

Днес поемам в друга посока.

Днес е първият ми работен ден в А21 – глобална организация, бореща се срещу трафика на хора. Още със стъпването им в България миналата есен се влюбих в сърцатостта и смелостта, с които се борят със съвременното робство и несправедливост. И след като няколко месеца помагах за каузата с дребни неща, през лятото си дадох сметка, че това е, което искам да правя със живота си през следващите години.

И съм абсолютно убеден, че след време, когато дойде моментът отново да напиша публикация за някое ново начало, близкото минало, за което ще разкажа, ще е още по-славно.

Advertisements