Tags

, , , , , , , , , , , ,

– Ако сте си приготвили кошница за ягоди, по-добре я оставете в колата – тука няма да намерите.

Така ни посрещна водачът, който щеше да ни разведе из Ягодинската пещера, в която за наше разочарование (не че сме очаквали друго, но може би все пак малко се надявахме) въпреки името ягоди не растат.

Но тъй като това беше през ден втори, мисля да започна отначало.

Нали знаете, има места, за които цял живот слушаш, а никога не отиваш там. Дори и такива, които никак не са далеч.

Родопите за мен бяха такова място.

За пръв път кракът ми стъпи там, едва когато бях студент в трети курс – ходихме на надсвирването с гайди в с. Гела. Но било заради проливния дъжд, който не се спря 3 дни, било заради трудното стигане до там (черен път, кал, върволица от коли), нещо не можаха да ме омагьосат Родопите.

Едва миналата година се върнах там, този път по работа. Ако може така да се опише задачата да участвам в годишното скаутско джамбуре, което се провеждаше над село Борино. Взех Ив, отидохме, участвахме и решихме да се върнем непременно в Родопите. Защо?

Една от основните причини се казва леля Ферзие. За спретната й къща – тип семеен хотел, невероятните тиквички, произведени и сготвени от нея и загриженото, почти майчинско отношение към всеки гост разказвахме в петъчния следобед на Вико и Деси. С тях решихме да открием Родопите през уикенда и естествено първата спирка беше домът на леля Ферзие в с. Борино.

Да говориш за това е едно, да се добереш до него обаче се оказа съвсем друго. След Пазарджик пътят стана като швейцарски… ама кашкавал. А малко по натам към дупките се прибавиха и завои. За да сме честни, трябва да признаем, че в прохода след Батак дупките изчезнаха. За съжаление заедно с асфалта.

Като прибавим към това и факта, че на девойките в колата им ставаше зле от завоите, можете да се досетите защо пристигнахме в Борино в 10 вечерта. Но поне гледките си ги биваше (и не само природните).

Природата си я биваше

И момичетата си ги биваше 🙂

Както и да е, стигнахме.

Леля Ферзие ни чакаше с вечеря. Понеже Деси измрънка, че нямало от прословутите тиквички, аз опрах пешкира от милата ни домакиня, която ми се накара защо не съм я предупредил, че искаме тиквички. Но двойната свинска вратна пържола донякъде успя да компенсира липсата им.

След вечерята (огромна шопска салата, двойна свинска пържола с гъби и зеленчуци и домашна баклава)  до запалената камина на двора бързо се намъкнахме в леглата. Аз си пуснах БНТ за приспиване и след 10-тина минути се стреснах от гласа на Вико, който ми казваше да гася телевизора, ако няма да гледам руския фантастичен филм. БНТ, благодаря ти, защо ми е лексотан като си имам теб?

На сутринта като машинка се изстрелях от леглото в 9 без нещо, защото с леля Ферзие имахме уговорка – мекици в 9 часа. А не биваше да карам милата жена (и родопските й мекици) да чакат.

Закуска: две тави мекици (за 4 души), сирене, домашен мед, кана айрян. Равносметка от закуската: Мишо, който едва се качва в колата. Прости ми, разделно хранене!

С малко тъга се разделихме с леля Ферзие и Орхан (сина й) – тъга не само защото са прекрасни и грижовни хора, каквито все по рядко срещаме около себе си. А и защото си дадохме сметка с колко малко живеят тези хора. Нощувката при леля Ферзие (която всъщност има прекрасен семеен хотел с безплатен WiFi, кабелна телевизия, удивителна чистота, външна механичка с камина и пещ за агне) е 10 лв на човек. Двойната пържола струваше 4,90, а огромната салата – 2 лв. Точно колкото струваше и закуската на човек. Не знам как успяват да си покриват разходите с тези цени, но ние твърдо решихме, че ще ги подкрепим – и като се върнем пак, и като разкажем на други хора за тяхното място. Така че ако искате да прекарате прекрасен спокоен уикенд или цяла седмица в тишината на Родопите и с манджите на леля Ферзие – нейният телефон е 0887109885, ето и линк към повече информация за нейното си място.

Тръгнахме от Борино, както вече уточних – едва-едва. Остатъка от мекиците (всъщност цялата втора тава) си прибрахме за после и бръм – към Ягодинската пещера.

Там, казах си вече, с малко тъга установихме, че няма ягоди, но за сметка на това имаше стрелбище. Аз лично малко се изложих и затова няма да влизам в подробности.

Набързо забравих представянето си на стрелбището и се шмугнахме в Ягодинската пещера. Понеже не си бях взел никаква връхна дреха, директно си влязох по тениска и къси гащи. И още на входа разбрах, че или ще се движа бързо, или няма да се движа никога повече.

Бързането си имаше и плюсове – екскурзоводката като ме видя зъзнещ ми позволи да изтичам пред групата. Това от своя страна доведе до силното изкушение, бидейки сам в галериите, да наруша забраната за снимане. Не можах да му устоя – не че станаха кой знае какви снимки, но ето нещо мое от Ягодинската пещера:

Ив на моста в пещерата

Измъкнах се полужив от студ, но пък с няколко нелегални фотоса в повече. Когато другите ме догониха, ме питаха видял ли съм сталактита с форма на Гарфилд с мартеница. Определено не бях – и не съжалявам – опърпаната елха и окаляният олтар за бракосъчетания в първата зала на пещерата ми стигаха напълно.

Напред към Триград и Дяволското гърло.

Не знам какво ми стана по пътя, ама извадих фотото и снимах в движение, ей така, напосоки. Резултатът – най-отдолу в слайдшоуто от пътешествието.

Стигнахме до Дяволското гърло (ждрелото е прелестно) точно две минути преди влизането на групата. Тук вече Вико ми даде яке, защото втора пещера под 10 градуса по къси гащи щеше да ми дойде в повече. Честно казано, макар че двете са много различни една от друга, Дяволското гърло повече ми хареса – и то не само защото тук снимането беше позволено а някак цялостно – по-величествена ми се стори. Може би вродената ми неприязън към теснотия и затворени пространства ме накара да оценя огромните зали и да ги предпочета пред дългите тесни коридори на Ягодинската. Не знам, но определено гласувам за Дяволското гърло.

Входът на “Гърлото”

Голямата зала на пещерата

Орфей, разбираш ли 🙂

Малко пещерен мъх

Ив се намокри, било на пари… :))

Естественият вход на пещерата, сега го играе изход…

След като изкачихме онези двеста петдесет и не знам колко стъпала на излизане от пещерата, спряхме горе да си поемем дъх. Естественият вход, който сега го играе изход, продължаваше да изпуска пара, заради което и пещерата носи името си.

След като отблъснахме опитите на една предприемчива баба да ни “подкрепи” (разбирай натика против волята ни) с бурканче мед, заслизахме към колата. Пътьом видяхме един скален тролей и с Вико се пуснахме. Снимки няма, защото ме е срам – оплетох се във въжетата, а по средата на пътя чух Вико да крещи “Вдигни си краката-а-а!”. И докато по инерция му отговарях с “какво каза?” директно обрах върха на един бор – или той обра мен, зависи от гледната точка. Така че побързах да забравях този срамен момент и продължихме напред – разбирай, към обяда.

Той ни се случи в една хижа в околностите на Триград. Беше вкусно и… мазно. Или май беше обратното. Абсолютно всичко, дори яйцата по панагюрски, плуваше в олио. Келнерът, ба-а-авен дядо с прокъсани гащи, ни обясни, че това била родопска кухня (дори и, повтарям, яйцата по панагюрски). Ние я преглътнахме кой както успя, направихме се, че не си спомняме родопските манджи на леля Ферзие, и бегом към Широка лъка.

По път се щракнахме в Ждрелото:

В Широка лъка, след средно учтиво упътване в Информационния център, се настанихме в Згуровата къща – не лошо място, близо до центъра, на добра цена (25 лв за двойна стая), с механа и чардак, на който решихме да вечеряме.

Преди това обаче мръднахме из селото – видяхме му всичко, само до Етнографския музей не стигнахме. И то само защото вместо това избрахме да се шмугнем из калдъръмените уличките и да срещнем хора като ей тази прекрасна мила баба, която ни разказваше истории за този край както тя го помни.

Прекрасна баба от Широка лъка… “Не, не, аз съм от Гела”, поправи ме тя, и ни заразказва истории за своя край

Мотайки се из селото, установих от собствен опит още едно природно правило – не винаги онова, което изглежда страшно, е такова. И не винаги онова, което изглежда безобидно, е такова. На първото ме научи един страховито изглеждащ катър, който съвсем добродушно преживяше, докато ние треперещи го заобикаляхме по мно-о-ого тясна пътечка. А във второто се убедих, когато долупоместения глуповато изглеждащ сръндак с рязко движение на главата почти ми откъсна пръст от ръката, с която му давах храна през мрежестата ограда. Глупава работа (“неговата или твоята”, попита жена ми след моя крясък, на което й отговорих единствено с изпепеляващ поглед)!

Страшният, но добродушен катър

Гаден, гаден, гаден козелоподобен смърф!

После тръгнахме в гората, където ядохме диви ягоди и зяпахме вековните дървета – все достойни за възхита занимания.

Диви ягодини

Вековна работа

Вечерта ядохме слънчогледови семки на чардака на Згуровата къща, но бързо се преорентирахме, когато ни донесоха менюто. За съжаление и тук малко улучихме греда – пилешката пържола на Деси и гъбеният сос към нея бяха просто гумени, а под катма с шоколад готвачът разбираше дебела 2 см питка хляб, прегоряла до въглен и намазана с прозрачен слой шоколад.

Ех, лельо Ферзие, кой ни би по главата да не останем в Борино и втората вечер?!

На сутринта отказахме закуската и тръгнахме към Смолян, където в 11 часа щяхме да влезем с група в Планетариума. Като цяло нямах очаквания и може би затова преживяването не беше дотам разочароващо. Но, хора мили, живеем в 21 век, има компютри и 3D технология. Не може да използваме прожекционни апарати от 70-те и соц. сказки за еволюцията и да си мислим, че правим научен туризъм. Толкова по темата.

На връщане обядвахме в страхотно място след Чепеларе, забравих му името – Синият хан или нещо такова. Уникална храна, прекрасна обстановка – ако ви се случи да минавате от там, непременно се отбийте!

Като цяло, оценката на Родопите е 6 – заради леля Ферзие, сладкото от диви ягоди и вековните дървета става 6+. Другото няма да го помним след има-няма и месец.

Догодина пак – но основно в Борино. Мисля да си организирам “Голямото четене” – една седмица при леля Ферзие, в която само ям, спя и чета. А може и преди това да се върна – все пак е сезонът на тиквичките.

Мерси, че четохте. Ето и снимки за гледане.

This slideshow requires JavaScript.

Advertisements