Tags

, , , , ,

От малък обичам кучетата. Много! Когато станах 2-3 клас, започнах да изтезавам родителите си, за да ми купят куче. Нещата стигнаха до там, че през уикендите ги канех да излезем в Южния парк на разходка, а те казваха:

– Добре, но няма да говорим за кучета!

– Е, тогава за какво ще ходим в парка? – отгововарях им аз и изобщо не излизах с тях.

След няколкогодишни опити и трикове и манипулации от моя страна (съвсем по детски, разбира се) най-накрая ми се получи – в пети клас в живота ми дойде Джеси, немска овчарка, която през следващите 14 години беше един от най-важните приятели в живота ми.

За нея ще разкажа в друг пост, но само ще кажа, че лоялността и интелигентността на това куче завинаги предопредели моята страст към овчарските кучета, а години след това открих и любимата си порода:

Средноазиатска овчарка (позната още като Алабай)

Е, такива са като малки… А като големи повече приличат на това:

В последните години изчетох всичко за породата – изключителни кучета! Както пише в Уикипедия, “създадени, за да разрешават проблеми” – силни, гъвкави, изключително адаптивни. Имат изключително силно развит инстинкт за привързване към “стадото” – по тази причина са много подходящи за отглеждане с деца, към които се привързват безвъзвратно.

Това обаче не е аргумент за Ив, която продължава да твърди, че тя ще ми подари не една, а две такива овчарки в момента, в който й връча ключовете от къща с двор.

Затова засега само си мечтая…

Но ако някой много обичлив човек цъфне без предупреждение пред вратата ми на 17 юли (рожденият ми ден) с малък пухкав алабай, мисля, че Ива няма да има много какво да направи, нали?

Само не й казвайте, че съм го написал…

Advertisements