Tags

, , ,

От Мишо и Ив: Снимки от втория ни ден във Венеция, описан по-долу, можете да намерите във Фейсбук. Горещо ви препоръчваме да отделите време, за да прочетете и разказа ни докато ги разглеждате, за да се насладите на преживяването максимално.

Да ви кажа правичката, бунгалото си е бунгало. Вечерта си казах: „Ще го спря тоя климатик, защото ще ми изсъхне гърлото” – нещо, за което всеки уважаващ себе си певец трябва да мисли.

Е, не ми изсъхна гърлото… ама умряхме от студ. Поне до първата половина от нощта, когато Ива най-настойчиво ме помоли ВЕДНАГА ДА ПУСНА КЛИМАТИКА!

Станах аз, едва движещ вкочанените си крайници, и натиснах два пъти копчето за пускане. Нежно изпискване ме уведоми, че е включен. На екранчето се появиха заветните 18 градуса (това е температурата в бунгалото, по-топло и да искаш, не може да си го направиш, защото са блокирали останалата част от управлението на климатика) и аз спокоен си легнах. Тамън задрямах и друго нежно изпискване ме уведоми, че заветната температура е достигната и климатикът ще се изключи. Браво, казах си, сега ще спя. Тамън задрямах и първото нежно изпискване пак се обади – температурата е паднала под 18 градуса и е време да се включи духалката.

И така цяла нощ. Или поне втората й половина.

На сутринта се събуждам от ритмичната вибрация на телефона ми. Ставам от леглото, чуквам си коляното в шкафа, а  гадният климатик ми подухва в лявото уше (споменах ли, че бунгалото беше тесничко), докато полузаспал търся тоя телефон.

Бззз, бззз, бззз – три ритмични вибрации през 3 секунди. Някой очевидно много държи да ме намери в понеделник сутринта. Е, мина му и затвори точно преди да открия телефона – винаги става така…

Пропуснато обаждане от шефа. Часът е 9.50 БГ време. Леле, той ме чака за оперативка, която по принцип започва в 9.00. Хвърлям една усмивка на небрежната му разсеяност и с нежен СМС му припомням, че миналата седмица пак му напомних, че ме няма до четвъртък.

После будя Ив, която блажено си проправя път изпод купа одеяла, под който се е заровила, и гальовно продумва:

–       Лелее, почти умрях от студ тая нощ. Но след като пусна климатика съм заспала като пън – не съм мръднала чак досега.

Аха да и отговоря, че и аз така, но стомахът ми напомня за себе си в същия момент. Време за закуска.

Добре, че милата ми женичка яде колкото декоративно зайче. Закусвам останали от вечеря спагети карбонара (толкова да обичам студена паста!) и светът става различен.

Напред към Венеция – обещал съм поне още едно загубване из клаустрофобичните улици.

Корабчето от Фусина почти потъна под тежестта на тълпата, която чакаше на кея. Изсипахме се на пристанището в Дорсодуро и директно се отправихме към първата цел за деня – квартал Сан Марко с едноименния площад и катедрала.

Още с първите крачки получих отговор на въпроса „Къде са уличните музиканти на Венеция”. Един възрастен цигулар скрибуцаше класически италиански мелодии на поолющена от времето цигулка. Погледът му беше вперен някъде в отсрещната сграда, цигулката беше небрежно отпусната , стойката му също, а ръката с лъка едва-едва се движеше. Личеше си, че го чака дълъг ден, ама нищо в начина, по който свиреше, не ме накара да подпомогна кариерата му.

Продължихме към Сан Марко, като по пътя спряхме за няколко минути, за да довърша описанието на предишния ден и да се опитам да го кача в блога. Първата част от задачата ми се получи относително лесно, но втората се оказа невъзможна – безжичен достъп до интернет нямаше. Т.е. имаше, ама беше платен. Ако искаш да влезеш онлайн, плащаш на община Венеция.

Казах им „Не, мерси” с ясното намерение ако ще давам пари за интернет, то поне да подпомогна с това готините младежи в къмпинга по-късно вечерта. Засега отложихме споделянето на преживелиците и препуснахме към моста на академията, който ще ни отведе до „пиратската катедрала”.

Поне така я описват в пътеводителя – дожите искали да демонстрират размах и затова векове наред крадяли съкровища от целия свят и ги изсипвали в катедралата.

Е, получило им се е усещането за блясък. Блести катедралата, та дрънка. Видяхме я, видяхме и тълпите –  тези от туристи и тези от гълъби. И онова, което ни озадачи най-много, беше защо французойките хем пищят от гълъбите, хем си слагат храна по главите, за да се качват птичките там.

Може би очаквате да пиша още за Сан Марко, ама нямам намерение да задоволя очакването ви. Вместо това влезте в Уикипедия и се задоволете сами. Напоследък с Ив си говорим, че всяко прехвалено и претъпкано с туристи място започва все повече да ни отблъсква. Затова направихме една дежурна снимка на площада (да докажем, че сме били тук), още няколко такива с гълъби и беж да ни няма – имахме Венеция да разглеждаме.

А за нас Венеция (и всеки друг нов град, в който отидем) е не онова, което пише в туристическите справочници, а онова, което никога не биха включили в тях – обикновеното, неблясъчно и понякога дори малко поолющено ежедневие на хората, които живеят там. С други думи повече ни вълнуват местата, където екскурзоводите живеят, отколкото онези, на които работят.

По тази причина, когато пътуваме, най-често се държим по следния начин – маркираме забележителностите, за да се отчетем пред родата, че сме се снимали там, и после директно се забиваме в най-далечните квартали. Затова и от Сан Марко се насочихме към Кастело и източните квартали на Венеция. Пътьом решихме, че ще седнем да обядваме по някой венециански сандвич.

Харесахме си едно кафе в квартал Сан Марко. Сандвичите изглеждаха добре, на прилична цена бяха, а и около 55-годишният нисичък очилат италиански чичо зад тезгяха ни спечели завинаги с приветливата си усмивка. С топли жестове ни прикани да поседнем, докато сервитьорката ни донесе ордера. Поръчахме и една вода и попитахме чичкото дали бебето, чиито снимки бяха навсякъде, е неговата внучка. Си, си, отговори той и ни стана още по симпатичен.

После ни донесоха сандвичите, ние ги загризахме активно и с лека носталгия се пренесохме в България, където сандвич означава нещо с две салати по избор, мръвка и кашкавал, а понякога и пържени картофи – съвсем разделно. В Италия сандвич е тънко хлебче с тънко парче шунка и тънко парче сирене. Толкова.

Сдъвкахме ги панините (хлебчета), изпихме аквата и си поискахме сметката. Когато тя пристигна, бяхме много неприятно изненадани да видим, че малката бутилка вода струва четири евро – моя грешка, не попитах преди да я поръчам. Но това, което ни раздразни повече беше, че сандвичите бяха значително по-скъпи отколкото пишеше на етикета на витрината. Когато попитах защо, девойката, която ни сервира (чичко симпатико беше отишъл някъде) ни посочи един ценоразпис, сложен така, че се вижда само на излизане. Той казваше, че ако избереш да седнеш в кафето и да се ползваш от нейните професионални услуги, цената е съвсем различна. Искаш quality, плащаш си. Няма лошо, ама защо пропускат да го обяснят, когато те канят да седнеш?

Е, платих си и заедно с  рестото до стотинка си прибрах и топлите чувства към кафенето, собственика му и венецианското обслужване – за миг се почувствах като в Истанбул, където винаги си нащрек да не те излъжат. Я това го знам бе, комшу… Ти на българина му дай да е нащрек да не го мине някой. Ама от Истанбул някак си го очакваш, дори го приемаш за част от чара на преживяването. Но не и от Венеция…

Махнахме с ръка и продължихме – няма да се оставим на дребно произшествие като това да ни развали прекарването. Напред към Кастело и ежедневна Венеция.

След поредния прекосен канал се натъкнахме на малко тъжна гледка – една къща с отворена врата и вода навсякъде из първия етаж. Разбира се, трябва да се има предвид, че вратата на къщата всъщност свършваше точно над канала и нямаше тротоар или нещо друго, което да пречи на водата да дойде на гости. И докато Ива изказваше съчувствие на собствениците, аз (много съм зле понякога) се сетих за оня виц, в който слугата на английски лорд нахлува в кабинета му с трясък и извиква:

–          Милорд, бягайте, спасявайте се, Темза е преляла, хиляди са удавени.

Лордът възмутено навежда единия край на вестника, който чете и със спокоен глас казва:

–          Джеймс, веднага излез, затвори вратата, след което влез отново и поднеси новината както подобава на слуга на английски джентълмен.

Слугата се стъписва смутен, изчервява се от срам, излиза и затваря вратата след себе си. След 2 минути тържествено отваря и двете крила на голямата врата и с нужната доза церемониалност казва:

–          Темза, сър!

Та така, тъжно е Големият Канал да ти дойде на гости, но щом живееш във Венеция, отдавна си се примирил.

Потънал в такива размисли изобщо не разбрах как свърши крайбрежната алея, по която вървяхме. Отворихме картата, за да видим сега накъде. Горд със своя опит в ориентирането, работата с карти и умения за намиране на пътя в напълно непозната среда, аз поех инициавата. „Сега сме тук и трябва да вървим насам, за да излезем от Кастело и да се върнем към центъра на града”.

Е, тръгнахме накъдето казах. Лошата новина беше, че изобщо не бяхме там, където мислех, и изобщо не трябваше да вървим накъдето казах, ако искаме да стигнем до моста Риалто. А добрата беше, че вместо това потънахме в източните квартали и истинска Венеция.

Изведнъж тълпите от туристи изчезнаха. На тяхно място се появиха сладки италиански дядовци, седнали в кафенета, ученици, прибиращи се от училище, възрастни жени, които пазаруваха в малки квартални бакалии. От един такъв магазин, чиито собственик не говореше английски, и ние си купихме храна – хляб, месо, сирене. Грацие, прего, и животът продължава.

Ето Венеция, която ми харесва.

Появиха се жилищни къщи с повече етажи, наобиколили малки вътрешни дворчета, всяко от които има собствено име, задължително добре поддържана зеленина и цветя, и понякога стар кладенец, от който векове наред древните венецианци са черпили вода. Над тесните до лудост улици висят безброй простори с шарени дрехи, които се веят на вятъра като гордите знамена на пиратските венециански кораби. Тук-там между дрехите виси и италианското знаме или флаг с герба на Венеция – патриотизъм навсякъде, дори и при праните гащи.

Лодките в каналите стават все по-обикновени. Същото важи и за хората, които ги управляват. Тук нямаш кола, а лодка. Която не паркираш, а завързваш пред вратата на къщата си. И за по-лесно, прагът свършва направо над лодката – отваряш и не губиш време в ходене, а директно на греблата (образно казано, защото повечето лодки са с моторни двигатели). И после на пазар – ако искаш плодове и зеленчуци, помахваш на плаващия магазин, той спира до твоята лодка и се разбирате – кило мандарини и половинка портокали, и една червена зелка. Хвърляш му монетите и продължаваш надолу по канала…

Островен живот, странна история. Не е за хора, стъпили здраво на земята, както каза Ива.

Попивайки духа на венецианското ежедневие, с Ив се озовахме на средно голям площад. Campo San Pietro гласеше табелата на високата църква, която се помещаваше на същия площад. Време беше да разберем къде сме. Аз отворих картата и загледах в посоката, в която мислех, че се движим. После и Ив се включи. Бре, няма го тоя площад и това е. Добре, че умната ми жена се сети да погледне номера на църквата и да го издири в съдържанието на картата.

Леле, майко!

Стигнали бяхме до края на града без изобщо да разберем.

Реших да спася поне част от репутацията си на добре ориентиращ се и пак поех инициативата за връщане. След още около час вече ми се плачеше, раменете ме боляха от раницата, краката – от вървенето, а сърцето – от отчаянието, че не мога да намеря пътя. Толкова се ядосах, че хвърлих глупавата карта. А Ива толкова се забавляваше, че даже засне мъката ми. После усмихнато вдигна картата, погледна я и без да каже дума, тръгна нанякъде. Тъй като гордостта ми току що беше потънала в каналите на Венеция, нямах друг избор освен послушно да я последвам.

След 15 минути се озовахме пред моста Риалто, в търговския център на града, без да се объркаме нито веднъж. Уф, Ив, ти водиш вече!

Иначе за моста Риалто какво да ви кажа – лудница, тъпканица и тарапана. Ужас някакъв, но пък имаше евтини сувенири. Възползвахме се от намалението, след което бързичко се изнесохме от лудницата и потънахме в тесните улички на квартал Сан Поло. Точно на излизане бяхме поразени от паста със… странна форма.

Някъде по пътя ядохме страхотен сладолед. Ива каза, че е най-добрият, който е яла през живота си, а за мен беше на второ място след турския сладолед от козе мляко. Видяхме и най-големите парчета шоколад в живота си – и то Линд. Едва се въздържахме, но огромният Cadburry от вчера още ни държеше. А както знаем, от много шоколад излизат пъпки… (пълни глупости са това с пъпките, ако беше вярно, аз щях да съм една голяма пъпка, просто така се надъхвахмеда не се тъпчем със сладко).

Шмугнахме се и в една книжарница, на витрината на която жена ми видя книги за приложни изкуства – декорации с тел, интериорни решения от дантели, правене на играчки и такива разни. След половин час тя излезе от книжарницата без да ми позволи да й купя дори една книга. На въпроса ми защо простичко отговори:

–     За какво са ми, те са на италиански. Аз искам само да открадна идеи от картинките и да ги направя сама. – и продължи по улицата със светнали очи.

Ех, Ив, ако и българските политици крадяха като теб…

Започна да се стъмва и си дадохме сметка, че вече седми час вървим. Време беше да се прибираме към Фусина, за да остане нещо във Венеция, което да видим и на следващия ден.

По пътя влязохме и в най-якия магазин за музикални сувенири, в който някога съм бил – дори лондонските рок кафета бледнееха. По стените му беше наредена историята на рок музиката – тениски, ключодържатели, шапки и перца с ликовете на известни банди, очила като на Джон Ленън, макети на китарите на най-известните блус и рок китаристи, главите на четиримата Битълси на магнити, колани за китара, музикални кутии и всякакви други рокендрол играчки. Беше мой ред да си изляза със светнали очи – някой ден в тоя магазин ще продават перце и с моя подпис.

Точно преди пристанището в Дорсодуро минахме покрай същия цигулар, който ни посрещна и сутринта. Той все така изглеждаше не особено заинтересован, но този път не успях да се сдържа и го поощрих с няколко монети – заслужи си ги дори и с факта, че висеше навън вече 8 часа.

Корабчето дойде точно навреме и след двайсетина минути бяхме обратно в щабквартирата на нашето пътуване – бунгало номер 710 в къмпинг Фусина. След сглобената набързо вечеря от каквото бяхме купили от бакалията в квартал Кастело, започна трескаво планиране на следващия ден. Колко различно звучеше пътеводителят на Венеция, когато бяхме видели и преживели местата, за които говореше.

Планът за следващия ден беше убийствено прост – слизаме в Дорсодуро, оттам почти на бегом минаваме през квартал Сан Поло и се отправяме към единствения квартал, в който още не сме стъпвали – Канареджо. Пътеводителят направо ни изкушава: „Това е мястото, към което да се насочите, ако ви е писнало от църкви”.

Там сме… ама утре.

Advertisements