Tags

, , ,

Преди да се зачетете, ето линк към снимките от долуописаните събития през първия ни ден във Венеция!

Голям фен съм на сбъднатите мечти.

Искрено вярвам, че те трябва да се сбъдват, защото инак няма как да дойдат по-големи мечти. В този ред на мисли, откакто сме заедно с моята голяма любов и най-добър приятел (за жена си говоря, да!) Ива, тя все ми казва: „А нали някой ден ще отидем до Венеция?”

–          Разбира се, – отговарям й аз. И после наум добавям – И никак не е далеч тоя ден.

И понеже едва ли има по-добър подарък за 23ти рожден ден от сбъдната мечта, моментът настъпва това лято. (Thank you, WizzAir!)

Ето така в края на юли моята любима жена получи за рождения си ден сбъдната мечта под формата на пътеводител за Венеция на National Gerographic. На предната му корица остроумно бях написал: „Някой ден ще се радвам да открием Венеция заедно… Какво ще кажеш за 23 октомври?”

На 28 юли вечерта (в нашето семейство има традиция подаръците да се поднасят вечерта преди самия ден… не знам защо, може би нетърпеливостта е фамилна черта) Ива бавно си разопакова книгата, усмихва се от типа „М-м-м, книга за рождения ми ден… колко хубаво…” и отваря първата страница, където кротко чака моето послание. Прочита го, усмихва се пак, този път от типа „Пак трябва да го прочета, за да го осъзная”, прочита го пак и застива втрещено. Горе-долу така изглеждаше когато й предложих да се омъжи за мен три години по-рано. Явно така й действат осъществените мечти.

И понеже напоследък времето минава все по-бързо (сигурен признак, че остаряваме, казват възрастните хора), съвсем не усещаме няколкото месеца от юли до октомври. И ето ни, 22 октомври 2011, събота, ден преди да осъществим една мечта.

Следобед пристигат баба Нуша и „уки” (така дъщеря ни казва на вуйчо си, което е все пак по-добре от „уйчо”, както му казваше в началото), за да вземат Лия The Beautiful. Тя е твърде малка (и твърде щура), за да дойде с нас. Но като порасне, ще й покажем снимки, да види колко е красиво във Венеция и колко добре сме си изкарали… (Ива все още твърди, че съм гаден и че няма да ми позволи да дразня детето. А аз си мълча и кротичко планирам как ще осъществявам мечтите и на Лия, само малко да порасне.)

Вечерта докато аз доизмивам чиниите, Ива събира багажа… поне така нарича дълбокия сън, в който е потънала върху купчина дрехи на спалнята. Безсънните нощи в последните 18 месеца (защо не спи това дете???) си казват думата. Присъединявам се към нейния блажен сън, защото утре е важен ден – преди полета ще трябва да се упражнява правото на глас, а на Ива й предстоят двойни вълнения, защото за пръв път ще лети със самолет.

След сутрешното нелеко ориентиране из избирателните секции и безумно дългите бюлетини грабваме куфарите и се озоваваме на летището. Подранили сме стабилно и един 230-грамов Cadburry с цели лешници ни помага да убием малко време, докато разглеждаме пътеводителя за Венеция и се мъчим да направим четирите дни в града на дожите малко по-организирани. Освен това шоколадът ми действа успокояващо след като претърсващият офицер по сигурността на летището откровено се престарава – знае ли човек каква терористична заплаха дебне в моите боксерки …

Междувременно идва време за качване на самолета. Като старо нискотарифно куче дърпам Ив към средата на опашката за бординг и й обяснявам – така ще се качим последни в първия автобус, ще слезем измежду първите и ще си намерим готини места. Планът сработва, Ива се сдобива с място до прозореца (първото летене трябва да е запомнящо се) и много скоро развълнувано си поема дъх докато Airbus-ът на Wizz ускорява по пистата и се откъсва от земята.

Хвръкнахме… ВенециО, пристигаме!

Пристигнахме.

Самолетът подрани с 15 минути (тотална изненада!) и останаха живи надеждите ни да хванем ранния автобус  за Местре, откъдето имахме лист със сложни инструкции как да се доберем до къмпинга във Фусина, който щеше да е наш дом за следващите 4 дни.

Преборих се с автомата за билети съвсем геройски, а после дори асистирах на няколко не толкова героично настроени пътници. Автобусът дойде точно по разписание (отново изненада) и се затаралянкахме към Местре – пътуване, което отне не повече от 20 минути през континенталната част на област Венеция.

Скокнахме на ЖП гара Местре и първото в моя ум, разбира се, беше да направя сравнение на ИДЖ с БДЖ. Бързо се отказах, за да не се чувствам зле. Вместо това се шмугнахме в McDonald’s. Слава Богу, в същото помещение имаше и магазинче с хубава храна. Ива яде сандвич с героичното име Васко да Гама (дали в село Рупча хляб, шунка и сирене също щяха да са 3 евро и половина се чудех аз на касата), а аз използвах паузата, за да прочета листчето с инструкциите за стигане до лагера.

След кратко ровене в раницата с прискърбие установих, че не съм го взел от принтера вкъщи. Ноу проблем, казах си и си извадих лаптопа, за да ги видя онлайн. Той обаче примигна и също с прискърбие ми съобщи, че няма повече батерия. И разбира се, защо да си взимам във Венеция телефона, който има интернет, след като няма роуминг… (смени картите, идиот такъв!). Комбинацията от тези мои гениални решения поне доведе до „нищо де, поне разгледахме Местре”. Пове така се опита да представи Ива бясното препускане из улиците на континентална Венеция в търсене на отворен в неделя интернет клуб.

Воала, ето го. На витрината му имаше надписи на арабски, италиански и английски, от които (най-вече от английските, признавам си) разбрах, че това е хем бюро за обмяна на валута, хем център за международни телефонни разговори, хем водещ интернет клуб. Успях да привлека вниманието на човека зад гишето след отчаяни 5-минутни опити и поне 5 души от местната арабска общност, които нежно ме предредиха. Срещу едно евро принтирах двете страници инструкции и трескаво ги зачетохме.

Което ни поведе в ново трескаво препускане по улиците на Местре, този път в обратната посока. Поне Ива беше щастлива, „разгледа и другия тротоар”. Върнахме се до гарата и се шмугнахме в един подлез, от другата страна на който трябваше да открием спирката на автобуса до Фусина.

Мразя неделите в Местре…

От общо четиримата местни жители, които видяхме от другата страна на гарата, трима ни дадоха съвсем различни инструкции как да стигнем до спирката. Най-накрая часовникът победи – след дълго лутане из улиците пристигнахме на спирката 5 минути след като автобусът по разписание трябваше да мине. Очакваше ни един час чакане там.

В компанията на трима симпатяги от Нигерия, които си пееха нещо, танцуваха си и не пропуснаха много подробно да огледат Ив. Понеже тя не посмя да им отвърне със същото, се позиционирахме отстрани на спирката. След около 20 минути аз все пак реших да попитам дали сме на правилното място. Пичовете от Нигерия бяха много учтиви и ни обясниха, че сме точно където трябва да сме. После ни попитаха дали сме от Австралия. Друго си е човек да пътува с красива, руса, зеленоока жена – никой не те гледа, че си мургав и тъмнокос.

След още 15 минути в далечината се зададе автобус номер 10. Фусина, идваме! Единственото в този щастлив момент, което успя леко да помрачи искрената ни радост, беше фактът, че автобусът просто профуча покрай спирката, а шофьорът дори не се обърна.

Къде сме, бе?

Една мила дама, пристигнала междувременно на спирката, ни утеши, че и нашият номер 10 ще дойде. Прекарахме следващите 25 минути в размисли за логиката на италианския обществен транспорт в неделя и автобусът наистина дойде. И взе, че спря на спирката.

Фусина, идваме! Този път наистина.

Ето го и къмпинг Фусина. Супер място – хич не е като БГ къмпинг. Онова, на което казват бунгало, всъщнос т беше много сладка малка стаичка, която на мен много ми напомни на спален вагон (но около три пъти по-голяма). Вътре има климатик, гардеробчета, перфектна баня. Единственото, което липсваше, беше кърпи – и в бунгалото, и в нашия багаж. Веднага се включи българското аварийно мислене – „единият чаршаф ще бъде преразпределен”. Слава Богу в магазина на къмпинга имаше промоция на кърпи.

Тъй като имахме време, решихме още първата вечер да се цопнем във Венеция. Дотам се стига с обществен транспорт – разбирай, лодка. За която отново закъснявахме. Още чувам в ушите си виковете на момчета на рецепцията на къмпинга: „Run! Run!” Е, хванахме го кораба, ама наистина на косъм. С едва дишащата Ива героично се настанихме на втория открит етаж, но привечерният морски вятър бързо ни убеди, че това не е мястото за нас.

След 20 минути пристигнахме на пристанището на Венеция. От там се шмугнахме (буквално) в тесните улички на квартал Дорсодуро, който беше целта ни за вечерта. Твърде рано е да опишем впечатленията си от Венеция – утре може би ще ни се получи по-добре. Сега всичко е ново – лодките вместо коли, карнавалните маски, църквите и безумно тесните улички. По които успях да ни загубя за пръв път.

Докато се лутахме в търсене на пътя за връщане, Ива обяви, че ако изпуснем последната лодка за Фусина и трябва да спим на пейките, ще ми се разсърди сериозно. Слава Богу, размина ми се, но се убедих, че не ставам за водач във Венеция. Ива беше в пъти по-добра.

Отиде ми репутацията на добре ориентиращ се.

Преди последния кораб хванахме малко от духа на нощна Венеция – ресторантите и тесните улици, червените фенери и стадата объркани туристи, които завиват по някоя тясна уличка, само за да открият, че свършва на мини площад с кладенец по средата.

Точно преди да се качим на корабчето за Фусина, покрай нас мина и голям круизен кораб. Но вместо да мисля за величието му и блясъка на хилядите светлини (казах на Ивето, че сигурно харчи повече ток от средно голямо БГ село),  аз се сетих за лафа, който се роди тази пролет в Истанбул. Там, докато се люшкахме на една малка и почти пробита лодка из Босфора, покрай нас мина подобен огромен круизен кораб. И докато махаме на пътниците по палубата, някой извика:

ДЪ ЛИТЪЛ ШИТ СЕЙС ХЕЛОУ ТО ДЪ БИГ ЛАЙНЕР.

За малко да падна във водата от смях. И в Босфора, и във Венеция.

После дойде нашият кораб-автобус и напред (или назад) към Фусина.

Обратно в къпминга влязохме в магазинчето, ама то беше много зле заредено и то основно с полуготови продукти за пичовете с караваните. А тия в бунгалата да си ядат ушите… буквално. Но пък съседното ресторантче предлагаше основна манджа, салата и чаша вино + хляб и сирене за общо 7 евро, с което ни спечели завинаги. А и сервитьорката беше супер пич, непрекъснато питаше всички клиенти доволни ли са и имат ли нужда от нещо на перфектен английски… и испански… и италиански… Колко ли езика трябва да знаеш, за да си сервитьор в къмпинг във Фусина?

След вечеря се изтърколихме (огромни бяха тия порции спагети) до бунгалото, набързо измихме зъбите, довършихме Cadburry-то (да, точно в този ред) и заспахме под песента на кацащите над главите ни самолети.

Няма такъв ден!

Утре ще е още по-добър – планирам за втори път да ни загубя във Венеция.

Обичам сбъднатите мечти!

Advertisements